Костинброд
Костинброд е град в Западна България, Софийска област, в близост до градовете Сливница и Божурище. Градът е административен център на община Костинброд.

 

Градът се намира на 16 km северозападно от гр. София в Софийската котловина. През него минават две реки: в северната част – река Блато, а в южната – река Белица, притоци на река Искър.

 

По своя говор, облекло и обичаи жителите на община Костинброд се числят към шопите. За името на града съществуват много легенди и предания. Според едно от тях при възкачването на Константин Асен Тих на българския престол през 1257 г. това малко селище било наречено на негово име. Друг исторически извор отправя началото на селището още по-назад, по времето на Иван Асен И, който в една своя грамота пожелал в хубавото село Костинброд и околностите му да се съгради манастир.

 

Най-сигурен ориентир е известната Мрачка грамота, дадена от цар Иван Александър през 1347 г. на Ореховския манастир ”Св. Никола” в местността Мраката край с. Извор, Радомирско. В нея се говори за с. Белица, разположено от двете страни на р. Белица, десен приток на р. Блато, и се споменава с. Костинброд като граница на имотите, които се дават на манастира. Грамотата се пази в Хилендарския манастир, а препис от нея намираме в труда на Йордан Иванов „Български старини из Македония”.

В турски документи от 1445 г. се сочи, че по това време Костинброд влиза в тимара (временно феодално владение) на Ракабдар Мехмед, преминал у него от Балабан Килари. Пак там се посочват имената на селищата Маслово и Шияковци, разположени в непосредствена близост до Костинброд. Знае се, че дори за известно време Костинброд е бил административен център на няколко селища.

През Възраждането костинбродчани са известни като трудолюбиви земеделци и скотовъди. Заради благоприятното разположение и стопанското развитие на селището след Освобождението броят на домакинствата нараства сериозно и към 1920 г. в Костинброд живеят 237 семейства (1185 ду­ши). Построената в селището през 1912 г. туткална и сапунена фабрика „Чилов” дава поминък на много хора. Към 1940 г. жителите на Костинброд са вече около 4000 души.

В търсене на препитание мнозина слизат от балканските села, заселват се в Костинброд и ра­ботят в софийските фабрики. Решително увеличе­ние на населението се наблюдава след септември 1944 г. във връзка с променените условия на жи­вот. Тогава израстват химическите заводи „Геор­ги Димитров“, Птицекомбинатът и фуражният за­вод (комбинат за биоконцентратни смески). От стотици работници се нуждаят и научноизследова­телските институти по животновъдство, растение­въдство, Институтът за борба с болестите по рас­тенията и др.

С указ №1942/4.Х1.1974 г. на Държавния съ­вет Костинброд е обявен за град, а селата Масло­во и Шияковци под името Обединение са присъе­динени към селището като негов квартал. В ДВ бр. 102/30.ХН.1974 г. е обявено, че Костинброд става административен център на селищна система, включваща 14 населени места.

Град Костинброд е специално историческо място. Става дума за откритите през 1973 година археологически останки на територията на община. Те включват Пътна станция Скретиска по древната линия „Виа Милитарис“, минаваща от Белград през София /Сердика/ до Истанбул /Константинопол/ и изградената по-късно в нейна близост късноримска резиденция, наречена най-вероятно също с името – Скретиска.

Третият и последен археоложки период е свързан с изграждането, върху основите на съществувалата резиденция Скретиска, на ранно византийско селище с име Скратискара.  Архитектурният комплекс на резиденцията е най-значителният сред известните сродни по предназначение комплекси на днешната българска територия. Нещо повече – той е един от най-големите резиденциални комплекси, известни изобщо в Римската империя. Дължината му възлиза на около 140 м., а максималната му ширина е не по-малка от 110 м. Общата площ на археоложкия обект със сигурност надхвърля 14-15 дка.Големият разцвет на Сердика, включително и на прилежащата му Скретиска се осъществява при император Галерий /293-311г./. В църковно -политически план неговото най-велико дело, което рязко ще повлияе и върху образа на родния му град Сердика, е издаването на Едикта на търпимостта през април 311 година. Дали това се е случило  в Сердика или Скретиска със сигурност не се знае, но е ясно, че в края на живота си Галерий, бидейки тежко болен е много по-вероятно да е пребивавал непрекъснато в далеч по-спокойния, луксозен и просторен дворец Скретиска, демонстриращ лично богатство, благочестие и имперска мощ. Сердикийският едикт е уникален документ, с който не само се слага край на антихристиянските гонения, а и за първи път се формулира идеята за религиозна търпимост, актуални и до днес. От всичко личи, че дворецът Скретиска е бил знаково място за редица велики римски императори. Повечето от тях са родени по нашите земи и ние носим тяхната кръв. Огромната Римска империя е била управлявана от селищата, в които  живеем днес. Началото на легитимното християнство със сигурност е дадено в този район. Не случайно Вселенският сердикийски събор започнал през 343 г. се е състоял в Сердика и Скретиска в продължение на три години с участието на повече от 300 християнски религиозни водачи. След смъртта на император Галерий, Константин Велики трайно е резидирал в двореца Скретиска , изчаквайки изграждането на новата си столица Константинопол.

 

Петърч
Село Петърч е разположено в западното подножие на Стара планина, между реките Блато и Герена. Отстои на 20 км. Западно от София между два големи транспортни коридора Международен път София-Белград и Ломски път. Селото наброява 2 200 жители и е най-голямото на територията на община Костинброд.

 

Селото фигурира в турски регистри още от 1420 г. и 1576 г. под различни имена – Петрус (от гръцки, означава твърдина, отломка от камък), Бедрид, Петреич. От 1934 г. носи името Петърч. Един от най-старите духовни и културни паметници е храм ”Св. Великомъченик Георги Победоносец” (1876). В центъра на селото със средства на мес­тните жители е издигнат паметник на загиналите във войните 1912-1918 г. На него са изписани имената на 38 петърчани, дали живота си за Бъл­гария. През 2006 г. паметникът е ремонтиран цялостно с доброволен труд.

Основни средища на об­разованието и културата са ОУ „Отец Паисий”, НЧ „Нов живот“, ЦДГ „Виолина”. От 1934г. носи името Петърч. Един от най-старите духовни и културни паметници е храм „Св. Великомъченик Георги Победоносец”. Строителството му започва през 1876г. и само за две години е цялостно завършен и на 15 юли отваря врати.

Основно средище на образованието е местното училище. В статистиката на училищата в Княжество България е  посочено, че училището в село Петърч съществува от 1864г. Днес в Основно училище „Отец Паисий” получават образованието си 180 деца. ЦДГ „Виолина” с 30 годишна история,  разполага с общирен двор и обособени спортни и детски площадки.  В детското заведение ежедневно се отглеждат и възпитават 90 деца. НЧ”Нов живот” с. Петърч е построено през 1960 г. Читалищното настоятелство, работейки по различни проекти и с помощта на общината, ежегодно инвестира средства в поддържането на материалната база. Със средства от демонстрационните проекти през 2005г. се извърши ремонт на фасадата. С реализираните до момента проекти бе оборудван информационен център ”В помощ на земеделските стопани” и надграден с проект “в помощ на нашите майки и бащи” чрез който се извърши частично обновяване на помещенията в читалището. От бюджета на общината са отпуснати 3 000лв. за подмяна на дограмата на информационния център.

 

Сериозен е инвестиционният интерес към най-голямото в общината село. фирмите с традиции, стъпили отдавна на територията на с. Петърч, са: „СОЛЕКС” ООД със складовата си база, КЕНАР – лидер на българския пазар на салати и готвени храни; „ЕМАЙЛХИМ” АД – производител на лакови покрития за метален амбалаж, както и на антико­розионни защитни покрития; ЕТ „АЛБА – С. СИМЕ­ОНОВ” – международен превозвач, отговарящ на всички европейски стандарти; „АМЦ МЕТАЛ” ООД – специализирано в производството на изделия за строителството, селското стопанство и бита; „ЮРОСПИЙД“ ООД – дружество с предмет на дей­ност международен автомобилен транспорт; „ДЕЛ­ТА С” ООД – проектант и изпълнител на цех за про­изводство на хартиени продукти, както и на фабри­ка за производство на соеви продукти.

 

Драговищица
Драговищица и разположена в подножието на Стара планина на около 630 м.нв. и с 1 200 души население, което през летния сезон значително нараства.. Релефът е предимно хълмист, а през селото минава река Крива. Селото е в непосредствена близост до Ломско шосе.

 

С указ №91 от 2.03.1951г. с. Батковци е присъединено към с. Драговищица  като името на обединеното село е Драговищица. И двете села са стари като Батковци с положителност е съществувало по време на Средновековната българска държава. В турски регистри името Батковци се среща от 1420г. От споменатите документи може да се твърди, че с. Батковци е с поне век по-старо от с. Драговищица, което се среща за пръв път в 1576г.. С увеличаването броя на населението и необходимостта от изграждането на нови жилища се стига до естественото сливане на двете села през 1951г.

Забележителен паметник е църквата „Св. Николай”. С писмо №3107 от 18.09.1978г. на НИПК тя е обявена за паметник на културата от ІІ група с изключителна художествена стойност. Цълквата е построена през 1887г. с дарения от няколко фамилии: Истаткови от с. Батковци, Димови и Кръстанови от с. Драговищица. През 1903г. е издигната и камбанария отново с помощта на сем. Истаткови.

Първото училище в с. Драговищица е било открито през 1882година в помещението на бившия хан на д-р Николов- това сега е мястото на Добри Трифонов и Иван Пеянков. По-късно се пренася в старата къща на Драго Андреев, а след това в къщата Никола Генов, където са учили децата до 1922г.

 

На 15 март 1922 година жителите на Драговищица събират средства и материали и построяват училище. Поставя се  основния камък на първоначално училище за вечни времена – “Дом за просвета и наука”, което е построено за 10 месеца. Новото училище е с две класни стаи, учителска стая, стая-склад и мазе. Над помпената станция населението на Батковци построява не първоначално, а основно училище. Двуетажната сграда на батковската прогимназия е завършена през 1925г. Има две класни стаи и широко антре на първия етаж , а на втория етаж са разположени две класни стаи и учителска стая.  То е със застроена площ 120 кв.м. и кубатура 500 куб.м. През март 1938 година двете училища се обединяват в Батковско народно основно училище. През 1974 година започва строежът на новото училище- Строежът е предаден през 1976г с много добро качество. През учебната 1976/77 година е готова част от сградата с пет учебни стаи, учителска стая, работилница, противоатомно скривалище и библиотека. През 1982г. започва последното разширяване на училището. През 1984 година цялото училище окончателно е завършено- училищната сграда е от 260 кв. м на два етажа и сутерен с обща кубатура 2700 куб.м. На 23.05.2007г. ОУ”Отец Паисий”- с. Драговищица тържествено отбеляза своя 125 годишен юбилей. В ОУ ”0тец Паисий” учат и децата от с. Градец, за които е осигурен редовен транспорт. Училището може да се похвали със съвременна материална база, която непрекъснато се обогатява. Училището разполага със столово хранене на учениците. В него учат и децата от с. Градец, за които е осигурен редовен транспорт. В училището работят педагози с добра квалификация и любов към професията си. Резултат от всеотдайния им труд е добрата реализация на голяма част от всичките 2450 завършили ученици.

 

НЧ ”Г.С. Раковски” с. Драговищица разполага със сравнително нова материална база . В НЧ „П С. Раковски” през последните години сериозно работят група за автентичен фолклор, състав за народни танци и танцова школа за мо­дерни танци „Еми Денс” и „ИркаПей“ Редовно се организират концерти, на които присъства освен местното население и гости от цялата община. Школите гастролират на множество фестивали, от където се връщат с призови награди.

На територията на селото развиват дейност миннодобивният завод ”БАЛША” АД , „Бул Агро“ и „АСИКО” ООД – пазарен лидер в сферата на търговията и производството на фойерверки, карнавални арти­кули, парти принадлежности и др.

 

Опицвет
Селото се намира на 20км. северозападно от София  разположено в равнинната част на Софийското поле. На 1,5 км. на запад от селото извира река Блато.

Там се предполага,  че е било старото село преди да бъде опожарено от турската войска. Много предания се носят сред хората, но едно от тях все още е живо. „Лазаров вир”  е мястото, на което е удавен един местен жител за непокорството срещу своеволията на турските нашественици. Старото име на селото е било „Портарево” от порта – враз  вход, което предполага, че селото е имало стратегическо местоположение.

 

Строен преди повече от столетие, в центъра на селото е разположен православният храм „Св. Неделя”. В една сграда са разположени кметството, НЧ”Разум”.

 

Днес то наброява 321 души, като  основният поминък на населението е земеделието и животновъдството. В селото е разположена модерна конна база и известната мандра „Опицвет”.

 

 

Бучин проход
Селото се намира на 35км.  северозападно от София на път Е79 за Лом. Разположено е в проход, от който води началото си р. Козница. Селото е разположено на кръстопътя за гр. Годеч, гр. Драгоман и гр. Своге. В радиус от 3 км. са разположени 12 махали с по 10/20 къщи.

В  с. Бучин проход е издигнат войнишки паметник в чест на падналите герои във войните 1912/13г. и 1915/18 г. за освобождението на брата роб. Изграден през 1920/21 г., това е единствения паметник на територията на общината със скулптурно изображение на български войник. В близост до паметника и разположена църквата „Св. Троица”. Населението е 97 човека.

 

Градец
Село Градец е разположено в северозападната част на Софийското поле, в Мала планина – част от Комския дял на Стара планина, на повече от 630 м н.в. Отстои на 25 км от София и на 10 км от Костин­брод. В близост до него минава транспортният кори­дор, свързващ столицата с Лом. Землището му включва селата Беледие хан и Царичина с население 270 души. Заобиколено е от р. Крива, която образу­ва добре оформен пролом със стръмни скали и от­коси. Най-известните скални образувания са „Орло­ви скали” и „Стените”.

 

Две са култовите сгради в Градец – църквата ”Св. Спас” (1910) и възстановеният през 2001 г. с помощта на местните хора и спомоществователи параклис ”Св. Георги”.С добре поддържана паметна плоча са почетени загиналите през Втората световна война местни жи­тели.През 1925 г. е построено начално училище. По­ради демографския срив то е затворено, а децата ежедневно се превозват с ученически транспорт до с. Драговищица.

НЧ „Труд и просвета” разполага с библиотека, читалня и салон.

Царичина
Царичина е село в Западна България. То се намира в община Костинброд, Софийска област. Намира се на 29 km северозападно от центъра на гр. София.
 

 

Голяновци
Село Голяновци се намира в северозападната част на софийското поле на 15 км. от София и на 2 км. от град Костинброд.

 

Най-старите сведения за селото се намират в турски регистри от ХV век. В тези документи то е записано под името Голяновче. Една от легендите за името, е че то  идва от „Голи връх „ намиращ се северно от селото. Няколко семейства слизат от него и се заселват на територията на  днешното. Културно просветна дейност развива НЧ”Елин Пелин”, основано през 1930г. под името „Цар Борис ІІІ”. Точни сведения за училището не са открити, он е известен фактът, че през 1875 г. учителят от с. Костинброд  премества училището в Голяновци. Блогодарение на местните жители и индустриалци  през 1937г. е построена черквата  „Св. Илия”. Интересен факт, е че село Голяновци е център на Голяновска селска община, по сведения от Централния Държавен архив, включваща  с. Житен, Батковци и Драговищица.

 

Културен институт в селото е НЧ „Елин Пелин”, основано през 1930 г. под името „Цар Борис III”. Благодарение на местните жители и индустриал­ци през 1937 г. е построена църквата ”Св. Илия”.

Постоянно живеещите жители са 450.

 

Дръмша
Името на селото произхожда от съчетанието на друм и шашав, т.е. лош път. Селото е разположено на южния склон на Стара планина на 840 м н.в. и на 30 км северозападно от София. Разпръснато е на шест хълма, заобиколени от широколистни гори. През 60-те години на миналия век населението му е наброявало около 1000 души. В момента поради де­мографския срив общият брой на жителите на Дръмша и прилежащите села Понор и Дреново е около 80 души.

Основни поминъци са земеделие (с типични за надморската височина култури), животновъдство и гъбарство. Предстоящ проблем за решаване е изг­раждането на водопровод до отдалечените махали.

 

Понор
Понор е село в Западна България. То се намира в Община Костинброд, Софийска област, на 30 км от София, по пътя за Петрохан. За селото има отбивка на запад преди Беледие хан.

Село Понор е разположено в Понор планина, на южния склон на Западна Стара планина в полупланински карстов район.

Селото възниква по време на Османското владичество, като населението предимно е от семейства на хайдути, които се опитват да избягат от турците. В селото е имало килийно училище, което е просъществувало до края на 19 век.

Дреново
Село Дреново се намира в планински район, близо до с.Дръмша . Пеша може да се отиде до вр. Ком . Дреново е вилна зона от 40 -50 къщи на хора от други населени места, разпределено в няколко махали.Има и местни, но те са малък процент . През Дреново минава малка рекичка без име, която се впуска във водоскоци, водопади, понякога образува мочурища и езера . Разположено е в Западна Стара планина, на невисока надморска височина, за което свидетелстват смесените гори.

Някога село с постоянни жители, днес Дреново е предимно вилна зона. Църквата свидетелства за процъфтяващо преди 30 години селище, със селски площад, мегдан и др. Срещат се изоставени къщи от кал и слама, датиращи от турско време. Характерни са били каменните зидове до 1м. Правени са примитивни кладенци,а в горите се срещат питомни джанки и сини сливи – свидетелство за живот някога.

От община Костинброд е търсено място за пилетарници ( предприятие, където се правят опити изкуствено да се излюпят пиленца и да бъдат отгледани) . Търсейки подходящо място, били взети въздушни проби от цяла България, но в Дреново бил най-чист. И днес могат да се видят сградите, отдавна запустели.

Бозайници: кафява мечка, европейски вълк, чакал, лисица,белка, катерица,полска мишка, сив плъх,прилеп,див заек,благороден елен, диво прасе(глиган),къртица,земеровка. Птици: орли, сврачки,сойки, врабчета,пъстър кълвач,щиглец,овесарка,каня,ветрушка,сокол, лястовица, бързолет,кукумявка, козодой,мишелов,синигер,брана, гарван,кукувица,червеногръдка. Земноводни:горска жаба,дъждовник. Влечуги:смокове, гущери, змии.

 

Безден
Селото има характерен карстов релеф и карстови извори. Край язовира има беседка за място за отдих.  Язовир „Бистрица“ се намира в село Безден, на 14 км от град.Костинброд.

Във водите на язовира се срещат: Бабушка, Бял амур, Каракуда, Костур, Червеноперка, Шаран, Щука и др. Предлага много добри условия за риболов. Край селото извира река Блато.

 

Богьовци
Село Богьовци се намира след село Безден, на 12 км от град Костинброд.

 

При избухването на Балканската война един човек от Богьовци е доброволец в Македоно-одринското опълчение. Съборът в Богьовци се провежда на 14 октомври – Петковден, патронният празник на храма „Света Петка“.

Селото е известно с църквата “Св.Петка“ . Божия храм е  построен  през  1852г. Той е изцяло стенописван от майстори от Дебърската и Самоковската зографски школи.

“Св. Петка” е обявена за паметник на културата от ІІ група с изключителна художествена стойност. Тя е ценно културно наследство за България. Село Богьовци се намира след село Безден, на 12 км от град Костинброд. Общият брой на жителите е 85 души.

 

Чибаовци
Село Чибаовци се намира в западна Стара планина (Мала планина). На около 35 км от София. Околните на него села са Дръмша, Свидня, Царичина и Искрец.

Всяка местност в селото има своята история. Имената на местностите в селото: Село, Улицата, Мъртвината, Ширината, Турска бара, Турски чукар, Краище, Топилишка река, Вирове, Костеница, Грамада. Махалите са: Село(първите заселници), Плашеовци, Пльочковци, Краище, Слана Бара, Ребровци, Шалавардинци (заселници, пристигнали облечени с шалвари, Марковци, Зайците, Биковци, Ширината, Вити кръст, Гръцка ливада, Гяволете, Вирове, Църно равнище, Мината. Центърът на селото се намира на разкръскье (кръстопът), където през 1926 г. е изграден паметник в памет на загиналите от Чибаовци и околните села в тази част на Мала Стара планина по време на Сръбско-българската, Балканската и Първата световна война. От „разкръскье“ тръгват пет пътя, които свързват селото с околните по баирите на Мала Планина – на изток Искрец, Свидня, Своге, Церецел, Томсън, Балша, Царичина; на запад (Пазарски път)- през Дръмша към Ломско шосе. Село Чибаовци се намира в северозападните склонове на Стара планина. Най-високият връх край селото се нарича „Братьов камик“. Има множество гори, в които високи скали примамват туристите.

В Чибаовци има културен дом с театрален салон,намиращ се в центъра .Ако се отбиете в Чибаовци е задължително да се изкачите до върха „Братьов Камик“, преходът трае около час в едната посока спокойно ходене нагоре по пътечки, преминаващи в полянки и ниски млади борови горички, а на върха ви очаква малка пещеричка и 20 метрова скала от върха на която се открива неописуема гледка към селото и София и при ясно време се виждат позлатените куполи на „Св. Александър Невски“. На запад от Камъка се намира огромна поляна – попова орница (нива). Оттам може да се видят Стара планина (Север) и Софийското поле (Юг). В близост до поляната се намира едно кладенче, за което се твърди, че водата има магическа сила. В околността има камък, на който има отпечатък от огромен крак. Според преданието това е „божа стъпка“ – с единия си крак Господ стъпил на този камък, а с другият – в Стара Планина.

Въздуха е кристално чист и наситен с аромати на билки и борова гора! Ако не сте по планинските разходки можете да отидете на 500 м от центъра на селото до прекрасна чешма „Стубела“ в махала Биковци, от която можете да се разхладите с леденостудена чиста балканска вода! Обърнете внимание и на паметника на загиналите в сръбско-българската, балканската и първата световна война. Общият брой на жителите е 183 души.